Противно на всяко предположение, „Кой ще ни оправи?“ не е вопъл на група ударени от кризата свиленградски дами на нощта (NB: ПИК обяви, че Батгърл ще си търси правата за това звание в Готъмския съд).

Не – това е ежедневният стон на българина от повече от 30 години насам.

За разлика от него, героините ни от Сливенград поне биха разбрали, че откликването на подобна покана включва и набиване на мъжки полови органи в дадени телесни кухини (в този смисъл, не са ли поне кандидати да им се набие акъл?; Томиславе?)

А Ганя така и не спря да се изненадва, когато поредната месия вместо да му даде да яде и пие (по възможност за-без-пари), му даде … абе, каквото се набива на прост човек. Тук може би става въпрос за задълбочаващата се криза на комуникацията по линията управляващ-управляван; тотално неразбиране по отношение на търсената услуга. Друга възможна causa е някакъв непреодолим и особен фетиш към подобен вид содомия. (Ако приемем, че сме в този сценарий, наистина не би могло да се разбере защо е цялата суматоха около гей-общността).

Но извън грубите смешки – каква е материята на този окопал се в манталитетното битие въпрос.

Той приема две различни смислови изражения, които обикновено съществуват паралелно въпреки парадокса, който се създава (дисонансът чука на вратата). 

Първото може най-добре да бъде откроено чрез замяна на страдателното местоимение с такова за трето лице, id est “Кой ще ГИ оправи?”.
Тази интерпретация издава изначално сбърканото чувство за превъзходство на Ганьо към себеподобните му, базирано на нищо друго освен собствения му когнитивен дефицит (за това тандемът Дънинг-Кругър дава доста прилично обяснение). Тук главна роля играе закостенялата му представа, че субстанцията е едва ли не самият той, т.е. те са в единство, такова, каквото има при Светата троица (к*р за арианите). В този смисъл, пламенно вярва, че месията, когато дойде, ще има припокриващ се или сходен светоглед и ще се разправи безмилостно с враговете му (в това число влиза съседът, чиято крава вече четвърта година не умира въпреки всичките молитви, отправени по този адрес, и свещи, запалени в черквата по Великден). 

При второто смислово изражение на въпроса (именно “Кой ще НИ оправи?”) питащият също е включен в масата от тези, които имат нужда от “оправяне”. Чувството на абсолютна праведност се е отдръпнало, но на негово място е дошло чувство за безсилие и отчаяние, убеждение, че дори някоя свещ да бъде запалена в тъмната студена стая, напластеният мрак ще погълне светлината й за секунди. 

Това, което ги обединява – тенденцията за експортиране на отговорността за собствената съдба към външен обект, спасител тип deus ex machina, който без особено усилие да “оправи” всички неправди в света, да постигне състояние на абсолютна справедливост на земята за не повече от 800 дни (PLATON4(2)0 харесва това).

Относно възможността за съществуване на такъв би било обидно да се говори.
Въпреки това тук има две важни точки. На първо място, самата вяра, че спасител от този тип съществува, прави всякакви опити за осветяване на тъмната стая обречени на провал. И второ, отричането от всякакво задължение или чувство за такова към собственото или колективното битие от страна на питащия автоматично го поставя в режим на тягостно пасивно чакане, превръщайки го в жалък зрител на собствения му живот, разплул се в алкохолно-оцетната прегръдка на собствения си душевен диван.
А в това положение не е трудно да бъде… “оправен”.

Какъв е изходът?
Очевидният отговор е преорганизиране на “търговската” политика от износ към внос. Или по друг начин казано – онанизъм с ясното съзнание, че ръка ще боли. Все пак по-добре ръка отколкото gluteus maximus… Или поне да се надяваме, че и Ганя така ще заключи.