Един от онези протяжни есенни следобеди на младия септември, бавни и лениви като котка, излегнала се на залязващото слънце, твърде мързелива дори да заспи. След цял ден игра в пясъчника и няколко истерии, че са те забравили, вашите идват да те вземат от детската градина. Леко уморени, те питат дали си спал следобеда, на което ти отговаряш само с тънка усмивка, напомняща за младия Юда. Не защото си спал като малкото невинно ангелче, което всички ти казват, че си, а именно защото не си и мигнал, но си успял да заблудиш госпожите в обратното. Първият бунт в живота. Първият среден пръст в лицето на системата. Прибираш се и заслужено след тежкия ден ти пускат Том и Джери. Някой път ти пускаха Бъгс Бъни и Мики Маус. Някой път – Мечо Пух. Всички те обаче завършваха с нещо, което тогава почти не забелязваше, а когато го забележеше, не му обръщаше внимание. А когато му обърнеше внимание, нямаше как да го схванеш, най-малкото защото не знаеше английски. Прокрадващ се едноцветен екран с две крещящи думи… The end.
Et in Arcadia ego.
Краят е основният човешки проблем, колкото и разни хора да се опитват да ви убедят, че това място се пада на Тръмп или на някой джендър. И това е така още от времето, когато Ева реши да отслабне чрез една нова ябълкова диета. (За тези, които не са чели историята – не й се получи).
Той дава смисъл на всяка история. Последното уморено лилавеещо листо от роза пада валсово вътре в стъкления похлупак. Стрелата, направлявана от Аполон, разкъса петата. Гаустин изчезна във времето. Всяка дума, написана за когото и да е, няма смисъл без неговата смърт или без смъртта на историята, от която е част. И всяка дума приближава историята до нейната крайна точка.
История, която никой не помни, случила ли се е изобщо?
Всеки един живот е просто една история. Винаги започва с първо вдишване и обикновено завършва със спускане от 200см на най-често дървена кутия с формата на правоъгълен паралелепипед. Между тези две събития всеки от нас има за домашно да измисли възможно най-добрата история и да се опита да я запише в страниците на историята. С доста ограничен брой думи.
Малко по-точни изчисления: Ако приемем, че един човек живее 100 години, игнорираме, че в немалка част от този живот, той е неграмотен (при някои индивиди периодът продължава по-дълго), и отчетем средна скорост на писане от 40 думи в минута, то тогава имаме точно 2,103,782,400 думи за историята си. Максимален капацитет.
Въпросът е колко от тях ще успеем да усвоим и употребим по смислен начин. Както навярно разбирате, някои сюжетни действия нямат нужда от 2 думи написани за тях на всеки 3 секунди. Ето например, надали някой има нужда да чете 70 страници в стил:
“Гошо спи. Гошо още спи. Похръкна. Продължава да спи…”
И това за всеки един ден от живота на Гошо. Такава хроника дори и Коритаров не би я прочел.
Та въпросът тук е как искаш да изглежда накрая твоята история? В смисъл, наистина ще е тъпо, ако отидеш накрая при Св. Петър и се червиш с домашното, което му предаваш:
– Дай да видя, Георги, какво е написано тук…
– Е, какво мислиш?
– Копеле, ти честно ли?! “11 ноември – Гошо гледа цял ден Tik Tok клипчета. Към 7 вечерта се напафка и си поръча пица. Заспа на третото парче.” А, виж това: “13 ноември – Гошо гледа рийлчета в Instagram.”…Охо – “15 ноември – Жорката отиде на казино, проигра 200 евра… 17 ноември, сладко момиче дойде да се запознае с Гошо в автобуса. Той реши, че няма да се занимава. След като се прибра, мастурбира цял ден”… Това с Chat GPT ли е писано?!
Разбира се, това не означава, че всеки би могъл да се оприличи на Достоевски, пишейки тази история. Но лошо, ако вземе похвата да се оприличава с този на Гошо от Почивка.
Може би ще помогне, ако започнем всеки ден да се питаме “Бих ли бил доволен, ако в историйката ми се запише това, което в момента правя, или бих бил по-доволен, ако нещо друго е на негово място? Ако да, то защо не го направя,… докато не съм 200см под земята във вероятно дървена кутия с формата на правоъгълен паралелепипед?”.
Окей де, ама къде е частта от ръководството, в която обясняват какво да правиш, ако вече си пре*бал работата. Въведението беше гадно, завръзката почти я няма, а вече сме преполовили книгата.
Сега, че ръководството, ако някога го е имало, то вероятно е изгоряло в Александрийската библиотека, няма смисъл да се отделят думи. Но може би има смисъл да кажем, че дори “Времеубежище” е сравнително скучна в първите си седемдесетина страници*.
Въпросът е оттук нататък какво ще има в книгата.
Имаме два живота. Вторият започва, когато осъзнаем, че имаме само един.
Конфуций
This is not the end. It is not even the beginning of the end. But it is, perhaps, the end of the beginning.
W. Churchill
Интересни похвати в писането:
Дж. Р. Р. Мартин – Направи най-неочакваното нещо, напр. убий главния герой в началото.
Дж. Р. Р. Толкин – Отречи всяка норма, изгради цял собствен свят от нулата.
К. Тарантино – Вземи тривиална история с познат или предвидим край, обърни я на 180 градуса и виж какво ще стане.
Ева реши, че змията нещо я послъгва относно дипломата си по диетология. Ябълката никога не беше отхапана. Всички живяха в мир и хармония… Поне докато не узря гроздето. Тогава Бог научи Адам да вари ракия, за да има с кого да си пие. Последваха грозни неща…
Последното листо на розата падна в похлупака. На Звяра не му дремеше особено, защото беше в същото време на 10 000км, на среща с инвеститори за поредната му компания. Беше решил, че му е писнало да чака любовта да го намери – щеше да е по-полезен по друг начин. “Курви – бол, пари нема” – повтаряше той.
Ахейската армия се разби в стените на Троя. По същото време, Ахил държеше малкия си син в ръце и му се радваше. Знаеше, че ще го забравят след три поколения. Рим никога не бе основан.
-Копеле, аре ела по-наблизо… Дай да ти видя домашното!
DODO 