“Филмиране” е безспорно една от думите, с които българската култура трябва да е горда. Тя една от малкото сентенции в нашия език, редом с бургаското “въй” и северозападното “най-обичам леба и га е*а”, които успяват с изненадваща лекота да обобщят и категоризират цели битности и процеси, без значение обществени или индивидуални. Тя е и в групата на абсолютно непреведимите думи в българския, където й прави компания почти само “тарикат”. 

Замисляли сте се как може да преведете коя да е от двете думи на чужденец? Айде, за “тарикат” може да извадите снимка на Бойко Борисов и едва ще успеете да обгърнете цялата палитра от значения на думата, позитивни и негативни. А филмиране? Най-сбитият отговор би бил: вглъбяване в дребен, ненужен проблем, и безкомпромисното му представяне за екзистенциално важен, избутвайки го над истински важните теми и оттам – губейки голямата картинка на дадения контекст. Малко по-специфично може да се изкажем спрямо тик-ток културата на нашето поколение с: изкуствено създаване или вменяване на несъществуващи проблеми, привнесени от филмовата или произлизаща от нея култура, сливането им с личността и експортирането им извън нея чрез хиперекспозиция на резултиращо от тях поведение – такава, каквато е характерна за филмовото изкуство. И пак изпускаме част от смисъла. А и това цялото трябва да се преведе после на чужд език. Абсурд.

Та така де – защо сме се филмирали толкова всички?

Може би е вследствие на потребност за доказване на уникалността на Аз-а и в този смисъл, съдбовността на всяко негово действие, пък бил и Аз-ът на работа в Макдоналдс. Донякъде тази жажда за монументалност може да се проследи до постоянния досег до изображение на един “специален” живот, било то реално (напр. в някоя социална мрежа) или фиктивно (обикновено филмов сюжет), и разбирането, че точно ти си избрания да се въплътиш в него. Съдбовността на индивидуалната съдба, разбира се, я има по линия на хуманистичните ни нагласи, но самата концепция, че всяко взето решение е съдбоносно, е нищо повече от опит за изкуствено повишаване на важността на всяко такова до момента, в който никакво не може да бъде взето. 

Това не е задължително лошо – ако австрийският художник беше мислил по цял ден кои ботушки на Бос да носи, надали щеше да има време да нападне Полша. Но и ако Нийл Армстронг беше отделил цялото си време, за да измисли какво точно да каже, стъпвайки на Луната, надали щеше да е първият човек, стъпил на спътника на планетата ни. Кара те да се замислиш дали Нютон не се е чудил по този начин дали да прати писмо към любимата си по гълъб или по пощальон. Както сигурно знаете, за него е известно, че е умрял девствен. Навярно си е блъскал главата няколко дни над въпроса, почесал се зад ухото и си казал:
– Ми, то… к’во да й пиша, то рождения й ден мина вече. А и сигурно ще каже, че само като приятел ме харесва.
След което решил, че всички жени са к*рви, и отишъл за една бърза под ябълковото дърво на дядо си. Останалото е история.

Тази абсолютна парализа за вземане на решения на оперативно ниво, особено открояваща се в нашето поколение, може би има корени в невъзможността за вземане на решения на екзистенциално ниво или по-просто казано – всеки един от нас не може да си отговори на въпроса “Кой съм и кой искам да бъда”. 

Все по-често се вижда изигран, къде правдоподобно, къде не чак дотам, сюжетът от “Алиса в страната на чудесата“ със самата Алиса, котака и пътя, ние – в ролята на главната героиня. За тези, които са чели тази книга достатъчно отдавна, за да не си спомнят:

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.

Id est, невъзможността за намиране на вътрешна посока по необходимост има външни измерения. Въпросът “защо” е много сложен и някакъв опит за по-пълен отговор на него ще направи цялото още по-скучно за четене. Твърде опростено: навярно проблемът е в прекалената вглъбеност в незначителни проблеми и отказа да се види реалността. Или по-просто казано – филмиране.

Впрочем, последните изброени не са проблеми само на нашето време. Спомнете си как Платон, вглъбен със своите ученици в идеята да намери обща дефиниция на човека, декларира, че това е “безпернато двукрако”. Диоген, чувайки това, отива в Академията, вдига над главата на ръце си една кокошка, чиито пера предварително е оскубал, и извиква “Внимание – човек”. След това той бива изгонен от Академията, а Платон добавя към дефиницията “с плоски нокти”. Ами, е*аси филмаря.

Сега, определено не казвам, че Диоген е пример за подражание. Бидейки основател на киническата философска школа, поведението му е далеч от нещо, което може дори да мине за педагогично. Два факта, които знаем за него са, че е живял в буре и е онанирал по площади. Веднъж, когато минувачи изразили негодувание от последното, той просто казал “да беше също толкова лесно да утолявам глада си като се потъркам по корема”.

Но понякога един шамар цинична реалност е необходим. Особено когато става въпрос за големите житейски цели. Добре е понякога да си даваме сметка, че почти всеки от славните, непреходни истории е всъщност много украсен разказ на някаква в общи линии неугледна случка. Дори и ако става въпрос за Библията – всеки чел “Библията на Лилит” знае, че става въпрос за провален експеримент на извънземна жена- феминистка. Победата над Наполеон се корени в това, че на корсарецът му е било тъпо, че другите лидери на Европа го мислят за селянин. Самият Ахил, изигран като мъдрия цар на мирмидонсците от Брад Пит, с голяма вероятност е бил кръвожаден племенен вожд, добър единствено в това да коли и да беси – представете си средностатистическа батка-утрепка от Бургас. С оглед на последното можем да кажем, че най-доброто доказателство, че е бил хомосексуален е това, че не бива изобразяван никъде наобиколен от двадесетина мацки.

Мога да се хвана на бас, че дори историята за онези героични думи на Галилео Галилей, “и все пак тя се върти”, е силно изопачена. Навярно ги е изрекъл по адрес на планетата, след като си е изповръщал червата до най-близкия храст, разочарован, че не е успял да изтрезнее от евтината ракия в кръчмата, използвайки този стар трик. В същото време папа Урбан си е правил съвсем неинтимна разходка с новото момче от църковния хор, чул Галилео и нататък знаете историята. Докато сме на темата- деца, ако мъж с расо дойде до вас и ви предлага бонбончета, бягайте – може да купува гласове (напр. за някоя дебела чичка).

Така де, поуката е: стига сме мислили дали и колко славни и съдбовни изглеждат действията ни. Ако са правилни, те после ще се разкажат като такива.
За целта обаче действия трябва да има, а за да избереш път, трябва да знаеш къде искаш да отидеш дори и ако ти помага очевидно друсан котак. Така че поеми дълбоко въздух, отпусни се и се попитай: “Кой съм аз и какъв искам да стана”. И спокойно – и да допуснеш грешка, все ще има някой да дойде да ти каже едно “Аре стига се филмира”, пък било то и дядка, дето бие чикии в буре.