На днешния ден през 1971г за първи път прозвуча на старите грамофони по целия свят песента “Imagine” и пробуди за първи път онази искрица надежда, че може би всичко всичко ще бъде наред въпреки всичко. Помните ли я? Онази, в която Джон Ленън пееше:
Imagine all the people
Living life in peace
52 години по-късно…Много добре ни се получава…
Imagine there’s no countries
It isn’t hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion too
Бавно си протягаш ръката, за да изключиш алармата. Все още е тъмно в стаята. В просъница напипваш телефона си на нощното шкафче и го издърпваш, за да видиш колко е часът. Екранът светва с дразнещата си светлина и над снимката на детето ти се изписва 6:15. Четири часа сън. Напоследък не можеш да спиш. Връщаш се в мислите отново на онзи площад от преди малко повече от 2 месеца. Бяхте хиляди. И бяхте безсилни. В стомаха си все още усещаш онази топка от притъпен гняв, мълчаливо отчаяние и…вина. Заради нея не можеш да мигнеш нощем. Постоянният горчив вкус, който непрестанно ти напомня, че все повече се отдалечавате от светлината и се потапяте в мрака.
Чуваш сирени. Поглеждаш часа – 6:30. Техническа проверка толкова рано сутринта? Заслушваш се в това, което съобщава. Постепенно ръцете ти изтръпват. Краката ти също. Губиш възможността да се движиш. Ужасът малко по малко те поглъща също като огромна змия своята плячка. Погледът ти се замъглява. Буцата в гърлото те задушава. В ушите ти като зловещ барабан тътне само собствения ти пулс.
Свистене. Гръм. Близо е. Писъците са нечовешки, сякаш не идват от този свят. До прозореца си. Пушек. Виждаш сриваща се сграда. Под отломките – гърчещ се крак. Панталонът е скъсан, костта е разкъсала месото и стърчи неестествено, обляна в кръв. Хукваш. Грабваш детето си от леглото му. Пак хукваш. Плачът му е единственото, което чуваш. Излизаш от дома си. Писъци. Бягаш. Всички бягате. Свистене. Жената до теб пада и се хваща за крака. Кръв. Преди да успееш да видиш лицето й, втори куршум го разполовява. Чуваш гърмежите. Бягай! Нещо те пробожда в гърба. Падаш. Черно. Бездна.
Отворяш очите си. Разруха. Не чувстваш нищо. Не можеш да се движиш. Къде е детето ти? Къде е? Виждаш очите му, които те гледат. Виждаш лицето му. Милото му лице…отделено от тялото…
Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
Събуждаш се. Протягаш се, за да си докопаш айфона си. Станало е 16:30. Гади ти се. Снощи прекали с водката в елитната чалготека. Пак са те прецакали с евтин алкохол. Нищо, и ти ги прецака, когато сервитьорът ти върна банкнота от 20 лева вместо такава от 10 и ти не му каза. Изпитващ гордост. Имаш съобщение от гаджето от преди няколко часа. “Бебе, добре ли си?”. Спомняш си за десетката, с която се заби снощи. После отиде у тях. Даже не помниш кога и как се прибра. Айде, ще отговориш, от тебе да мине. “Super bebe mislq za teb. Da se vidim dovechera?”. Скролваш малко в Инстаграм да видиш кой какво е качвал от вечерта. След няколко минути виждаш известие. “Добре, къде?”. Махаш го. После ще отговориш. Иначе не е загатъчно, не е готино. Все пак ти знаеш как работи светът, превъзхождаш останалите. Знаеш, че спазването на някакъв морал е онова, което дели балъците от тези като теб. Поглеждаш към рафта с книгите ти. Общо са три – една на Наполеон Хил, една на Робърт Кийосаки и една с няк’ва поезия. Ставаха много добри цитати за сторитата ти от тях. Ама иначе си е голяма занимавка да ги четеш целите. Нямаш намерение за такава авантюра в скоро време.
Айде, ще се надигаш от леглото. Започваш приготовления – надигаш първо одеялото. Виждаш пришка на единия си крак. Може би е от снощи. Днес май никъде няма да ходиш – как ще ходиш с пришка на крака. Ставаш и се завличаш в банята. Няколко минути прекарваш, за да се насладиш на отражението си в огледалото. Съвършенство. Нищо чудно, че всичко живо ти се лепи. Напомняш си, че днес ще е хубаво да се отбиеш във фитнеса по-късно, може би вечерта. Отбелязваш си наум, че трябва да пуснеш и стори оттам. Измиваш си зъбите и се добираш до кухнята, за да хапнеш нещо.
Баща ти е седнал на масата и пие ракия, замезвайки със салата в метална тава. При всяко вдигане на чашата се вижда надписът “Свобода или смърт”, татуиран на предмишницата му. Отнякъде се чува народна музика. В приповдигнато настроение е. Последно беше така в края на февруари, миналата година. Говори по телефона с чичо Гошо – негов приятел още от казармата. От разговора разбираш само думата “чипиране”, както и “мама им де*ба” и “ей сега ще видят те” във всякакви разновидности. Очите му са впити в екрана на телевизора. Там с изключен звук вървят някакви новини. Има кадри от някакви взривове, а до тях пишеше “Израел”. Това не беше ли име на някаква столица? О, въобще не ти се занимава с такива неща! Много мразиш някой да те занимава с някакви глупости. Нямаш свободно време. Те онези хора от снимките надали мислят за теб. Все едно и ти нямаш проблеми, за които да мислиш. Насочваш вниманието си отново към хладилника. И към основния въпрос за деня – да пишеш ли на десетката от снощи да се видитe. Усмихваш се – сещаш се за онзи сръбски кючек, в който се пееше нещо от рода на „Израел и Палестина“. Ще си го пуснеш довечера във фитнеса…
You may say I’m a dreamer
But I’m not the only one
I hope someday you’ll join us
And the world will be as one
Серафим отдавна си отиде от този свят, а Енювото кафене се превърна в хотел. Почина с усмивка на уста. На погребението му присъстваха само попът и гробарят. За онзи свят взе само своето палто, изтъкано от кръпки.
Искрицата загасна. Остава загасена. И ние я загасихме.
DODO 