От „маса“ до „на маса“. От софрата във Възрожденска България 1 до Мартин Карбовски на гуляй, пеещ със Силвъра. И защо, ffs, в никой тълковен речник не се споменава за какъвто и да е оркестър при дефинициите на “маса”?
Първо да започнем от въпроса “Какво въобще е маса?”. Тълковният речник на българския език казва така: “мебел с плоска хоризонтална повърхност и опори (крака)”. *sexist joke deleted*. Чисто функционално смисълът й е да повдигне дадени физични тела на подходяща за определено действие височина с цел удобство, независимо дали става дума за хранене, готвене, четене, писане, някакъв тип занаятчийство, опериране или просто секс. Тя, разбира се, е надхвърлила тези си граници, като в обществото има по-скоро социално значение – тя е по конвенция място за контакт между различни хора, които ги събира принадлежност към дадена група. В този смисъл тя се идентифицира на първо място с индивидите, чиито място на контакт е, и после с действията, които те извършват.
Всяка такава по-голяма “група” си има приета норма за поведение около масата или иначе казано – етикет, изграден като преплитане на индивидуалностите на членовете й и трансиндивидуалните традиции, оставени от техните предшественици в контекста на извършваното действие. Ето например обичаите при ранносредновековните келтски брити повеляват военно-политическият елит да седи на кръгла маса, докато решава съдбата на поданиците си, а при Божиите синове и техните преки последователи – на вечеря да се сяда само от едната страна на дълга правоъгълна маса.
И дойде време да зададем основният въпрос на текста: как се отнася горното шаблонче към българската действителност, т.е. какъв е българският “етикет”. Или иначе казано – какво има чичо ти предвид, когато обяви на live във Facebook че е “на маса”.
Да се върнем назад във времето до епохата преди Втората индустриална революция, ок. 1870г. сл.Хр. или 84г. пр.БТВ 2 (според българския народен календар). В обществото, по-точно в тази негова част, която живее в селата (81% според цензуса в България от 1887г.), основната социална единица е семейството, а основната икономическа дейност е аграрната, и то извършвана посредством ръчен труд. В тази си битност семейството съвсем естествено има известна несигурност по линия на изхранването си, заради което самата храна се ползва с голяма доза уважение (“Никой не е по-голям от хляба”). Паралелно с това самото семейство вътрешно можем да определим като малка социална група с авторитарна власт, в която индивидуалното е отстъпило на колективното с цел оцеляване и която е сегрегирана на полова основа – през по-голямата част от деня мъжете и жените са отделени, извършвайки различни дейности.
Тук идва ролята на масата, върху която се слага храната, която носи със себе си онази нотка религиозност и почитание и около която се събира цялото семейство. В един смисъл можем да кажем, че за семейството тя едновременно съчетава в себе си и масата на Артур, и масата от онази така известна картина на да Винчи. Смирен храм на семейния колектив.
Доста спокойна картинка, нали? Е, как стигнахме до „от наш’та маса за ваш’та маса, поздрав специално“ и 100лв., залепени за челото на акордеониста?
Краткият отговор е: софрата се измести от дома на мегдана. Причини – много, започващи от икономическото замогване и нацията-държава, през БТВ и българския патетичен патриархал-социализъм до отдръпването на държавата от отношенията в гражданското общество, Прехода и разбира се, чалгата. Всяка от тях е твърде обемна, за да се занимаваме с нея сега – ще го оставим за друг път. Резюмето на начертаната история изглежда ето така: домодерната патриархална култура се опита да оцелее, влезе в тежък конфликт с новите й обстоятелства и еволюира в Бай Ганьо, който само смени ямурлука с белгийско елече, елечето – с ватенка, а ватенката – с чантичка Луи Питон (тук интересна при последната смяна е подробността, че тя върви с носталгия по комфорта на предишното облекло).
Толкова по отговора на генезисния въпрос. Имайки го превид, сега – за функционалния. Или иначе казано, видяхме как дойдохме дотук, ама все пак къде сме?
Ако отговорим “на Балканите”, би било добро начало. Социо-образуващите процеси на нациите тук са в голяма степен сходни, с тази разлика, че на някои Съюзът „нерушим“ завеща своите цивилизационни екскременти, а на други – не. Директно следствие от този завет по линията на революционния характер на управлението е преклонението пред (дето вика Стратиев) „народния“ човек. За това пряката, индивидуална вина можем да търсим колкото в самия него, Бай Тошо, с неговия провинциален диалект, толкова и в Робеспиер и Сен Жуст. По-интересен е резултатът: намираме се в ситуация, в която, ако министър-председателят ни, който и да е той, гостувайки в „Черешката на тортата“, се изреже небиблейски на масата (един вид изпадне в квазинасрано състояние), след което вдигне наздравица, ще спечели много повече народна любов, отколкото ако напише някакъв академичен труд или отвори университет. Но извън това става въпрос за типичната балканска, крайно прагматична, консервативна, колективистична и банкетно-центрирана култура с нотки трибализъм. И кулминацията на всичко това – ритуалът, познат като “сядане на маса”.
Следвайки поговорката, че в деветия кръг на Ада карат хората да седят на празна маса, и логиката на забогатяване на населението, количествената характеристика на продуктите за консумиране, сложени на масата, попада в категорията “да има”. Идеята за изконсумирането на тези блага са най-близкото нещо до Платонов идеал, което имаме като нация – цел, към която усърдно се стремим, но знаем, че никога няма да достигнем (тук, разбира се, няма нужда да се споменава, че домакин, който снабди гостите си с недостатъчно количество храна и напитки, т.е. такова каквото те да могат да изядат и изпият, публично се порицава, наказва, линчува и/или трича; действието се приема за ерес, непростима девиация от догмата). Масата се явява на едно ниво олтар на този свещен акт, което свързва индивида с идеята за трансценденциалното. Вижда се наследството от домодерния период относно религиозно отношение към храната, но то е загубило смисъла си, изкривено до абсурд и доведено по-скоро до животинска еуфория от излишък на продоволствия, отколкото до някакъв вид смирение.
На друго ниво масата все още изпълнява и социална роля. Казахме, че тя се идентифицира с хората, които я ползват. Тук имаме двустранно отношение, тип онова на Чърчил – „We shape our buildings, thereafter they shape us“, т.е. масата е абсорбирала идентичността на „народния човек“ и сега тя я излъчва, представлявайки едновременно и място, и знаме на обединение.
В един смисъл, имайки предвид горния ни анализ на доплатовия идеал, тя се явява място, на което предимно мъжките индивиди от племето да заслужат и верифицират статус, правопропорционален на изконсумирания концентрат – нека да напомним, че една от най-големите ни национални гордости е, че пием значително повече количество твърд алкохол от „еврогейците“ и „хамериканците“, което по местния ценностен кодекс автоматично ни поставя в далеч по-висшо от тях положение.
Погледнато малко по-отдалечено, целият банкет всъщност подозрително много напомня за ритуалите на дионисиевите вакханки, представлявайки (нещо като) религиозен култ с едновременно и строги, и разпуснати догми, предлагайки цялостна философия за живота, която е естествено абсурдна. Алкохол е задължително да има, но не е строго определен какъв – приема се всичко от домашна ракия до вносна водка, от бутилки за над 500лв. до Flirt – зелена ябълка, регистрирани са случаи с употреба на афтършейв и дори медицински спирт. Музиката трябва да е задължително народна или чалга, но в дадени периоди на протоалкохолно натравяне се позволяват и балади, които могат да бъдат от всякакъв жанр. Всякакви знаци, които са свързани с хомосексуалност, са абсолютно табу, но снимката, на която Бай Тошо целува Брежнев ражда преклонение и възхищение. Всичко с една цел – да се изпадне в някакъв вид божествен транс, групово, племенно, чрез който да си доставиш удоволствие, което би могло да се определи като животинско.
Наблюдаваме и следния феномен под въздействието на гореописаните фактори: няма значение какви или кои са хората в групата, която изпълнява ритуалът „сядане на маса“ – резултатът е винаги един и същ. Независимо дали априори те са добри приятели и ще започнат без агресия един към друг да си пият, или са смъртни врагове и сюжетът ще включи сбиване, в края винаги ще са една дружина, която се поклаща под ритмите на акордионистта и му лепи пари на челото. В транс.
Като край да завършим така: в цялото нещо няма нищо лошо само по себе си, начин на забавление, роден от нашата може би някак сбъркана, сладка, култура. Но трябва да си дадем сметка, че след „сядането на маса“, „ставането от маса“ е също толкова важно. И да осъзнаем опасността от това да си изпълним докрай обещанието „да се направим на животни“.
1 – да се има предвид историческия период!
2 – бай-Тошово време
DODO 