Докато не даваш на апатията да прави каквото си иска, ще можеш да забелязваш случващото се около теб. Ако вместо да пуши на терасата, ѝ позволиш да запали цигара в дома ти, с месеци диванът ти ще стои пропит от миризмата ѝ. Тя ще бъде бидонът с вкиснало зеле в мазето ти. Ще бъде изгниващата праскова на дъното на купата с плодове. Ще бъде нахалникът, който ще прибира лъжиците при вилиците, ще вади виното от хладилника ти, ще оставя ютията включена, ще изключва нощната ти лампа от контакта, за да ставаш пак.

Ще ти се струва, че можеш да живееш с нея. Нейните прищевки ще ти боцкат, но вече ще се къпеш в безгрижие за света около теб. Няма да обръщаш внимание на джигитите по пътя, кварталните гамени в автобуса и майките с ревящи деца. Ще подминаваш бездомните, миризливите и сакатите. Няма да виждаш проблем в мъжа, който забива шамар на жена си, или в кифлата, която обяснява как е изневерила на мъжа си, който работи на две места, за да издържа семейството им.

С времето ще разбереш, че съвместният живот с апатията може да поеме по два пътя. Първият е на симбиозата, вторият е на поглъщането. При симбиозата ще успееш да запазиш част от характера си – за себе си. Поведението ти ще наподобява висш пилотаж на едноместен самолет. Няма да си напълно апатичен – единствено към нещата по-далеч от носа ти. За теб чуждото мнение ще е грешно, науката – соросоидна, чувствата – лицемерни. Ще започнеш да се гневиш навред на хората, които смеят да крадат от твоето време и пари! А това ще са главно касиерки, които нямат една стотинка да ти върнат, автобусни шофьори, които ще закъсняват заради трафика, и лелки в общината, които ще те информират, че за експресна доставка се иска доплащане (как смеят…)

Не че ще правиш нещо гениално с ресурсите, спестени чрез липсата на обноски. Ще имаш повече време да седиш по кафенета и дискотеки, някой друг лев повече да лепнеш на челото на акордеониста в кръчмата. Ще се чувстваш истински у дома си по тези места, когато пуснеш брада, обръснеш се първи номер и си сложиш кръстче на врата. За да се различаваш от всички останали, ще си вземеш скъп часовник и намазана кола на изплащане. На бара ще черпиш изгнили отвътре дами, които в замяна ще ти дават малко внимание и свалена рокля. Ще се къпеш в мнимата си слава също както свиня в своята кочинка. Тъй като си изключително съсредоточен върху паричните си цели, на сутринта всички дами ще бъдат отпращани. Не защото си видял какво се крие под грима, а защото знаеш, че да имаш последната дума те извисява над обикновените хора, населили твоя свят.

Ако имаш късмет, след време ще си щастливо женен притежател на любовница. Ще се оправдаваш със семейния живот при всяка помощ, за която някой те помоли. Приятелският ти кръг ще се смалява. Не можеш да си обясниш защо – ти никога не си им отказвал да отидете да ядете или да пиете заедно. Сигурно просто ти завиждат, защото нямат любовница като теб. Скоро ти, апатията, жена ти и любовницата ще цъкате белот, докато люпите семки и пиете бира. Мислиш, че играят зле, защото са жени, но други играчи в живота ти не останаха. Утре любовницата ти ще те иска само за себе си и ще надраска на жена ти бележка как изневеряваш. Вдругиден ще те остави за някой по-богат, който по твои думи е „тъп връзкар“. Ще те е яд единствено, че не си я бил повече. С удоволствие би си го изкарал върху зъбите на новия, обаче баща му е по-голяма клечка от твоя. Но ти оставаш непоколебим – знаеш, че винаги, когато поискаш, можеш да си намериш нова, още по-надарена.

Добре си живееш, но остаряваш. Твърде си стар, за да си без болежки. Свали кръстчето, когато хвана подагра – смяташе, че ако има Бог, то той не би те наказал, заради любовта ти към пържолите и алкохола. Жалко, че и на диетите и хапчетата не вярваше – щеше да си отидеш малко по-късно, може би от нещо малко по-неизлечимо.

Но спокойно, по пътя към отвъдното няма да си сам. Ще видиш онези, които апатията напълно ги погълна. Те бяха по-разпространената порода. Разликата между вас беше, че за теб греховете бяха като сутрешна игра на бинго, която винаги печелеше, а те не направиха нито нещо добро, нито нещо лошо. Всъщност те просто нищо не направиха. Не знаеха за какво живеят, но това не ги притесняваше. И това не беше подобие на възвишено смирение, присъщо на някой духовен водач. Не, те бяха просто безкрайно безлични, безразлични към самия си живот.

Те бяха хората, които не познаваха никого извън работата си и никой не ги познаваше. Не защото нямаха късмет или бяха срамежливи, просто не се опитваха, мразеха някой да ги занимава. Тяхното битие се въртеше единствено около работата, съня и другите биологични нужди. Правеха си деца, за да тече по-бързо времето. Отглеждаха ги, но нито си правеха усилието да ги насочат в живота, нито имаха очаквания към тях – просто уплътняваха собственото си време. Не опитваха нищо ново, не рискуваха, всеки ден вървяха по един и същ път към работа, ядяха едни и същи закуски от баничарницата и мрънкаха по един и същи начин всеки ден как им правели киселини. Те бяха масата, която пълнеше автобусите, парковете и супермаркетите. Те се бяха затворили в себе си, работеха без плам, колкото да не ги уволнят – често зад бюро, рядко извън администрацията. През работните дни сортираха документи по дати, перфорираха бланки и обясняваха снизходително на хората кое гише къде се намира, защото не всеки оползотворяваше живота си в разучаване на бюрокрацията.

Събота и неделя бяха също толкова рутинни. Стояха си вкъщи, от време на време се правеха, че четат книги, но подминаваха думите както влак малка гара. Научаваха някой друг безсмислен факт по време на любимите си телевизионни предавания, които бяха основно сутрешни блокове, обедни блокове, следобедни блокове и вечерни блокове. Харесваха си ги, защото знаеха, че им казваха само и единствено истината и не ги “занимаваха” с мислене. Имаха специално място в сърцето си за тежки пътнотранспортни произшествия – бяха като тренировка по съчувствие. Даже по Коледа пращаха един-два есемеса за някоя благотворителна кауза – стореното добро им позволяваше да спят по-сладко и да се чувстват като функционираща част на обществото. Но най-важното – вече си имаха оправдание, когато на път към работа някой тийнейджър почнеше да ги крънка за дарения.

По пътя към отвъдното се виждаше най-ярко разликата между двете породи – при едните душата беше с цвят на катран, а при другите беше прозрачна.

Автор: А.Я.