Когато махалото се приближава към точката си на максимално отклонение, скоростта му в посоката на движение започва да клони към нула, а ускорението в обратната посока наближава максимума си.
Няма особени спорове около твърдението, че към днешна дата всеки има право на своя истина. Както вече установихме, действителността се демократизира и “всеки сам си преценя”.
Това на свой ред поражда редица от други въпроси, като например дали и защо се експортират индивидуалните истини извън родителското им тяло (или остават единствено за лична консумация), по какъв начин и като какви се пласират на пазара на идеите, каква е собствената им маркетингова стратегия (в смисъла на Докинс), какви са последствията от този процес, etc.
Текущият текст обаче няма за цел да им отговори – ще оставим този опит за друг път. Вместо това, той стъпва малко по-встрани от основния поток на дискурса и пита – ако приемем, че отговорът на първия от гореизброените въпроси е положителен, то има ли това някакво имплицитно значение, и ако да, какво?
Все по-известна (notorious, не famous) в социалните мрежи става блогърката Али Лопес, която набра особена популярност след участието си в The Whatever Podcast. Единствено в случай че някой не се е сетил, за кого става въпрос, ще поясня, че тя може би е по-разпознаваема за интернет общността под името Горлок Унищожителя (Gorlock The Destroyer), като някои потребители неполиткоректно я сравниха с персонажа от Междузвездни войни Джаба Хатянина.
Али остана в домоментъчните исторически анали и със следната теза, която поддържа под различни форми в голяма част от своите изказвания:
“Мъжът ти е най-вероятно в ш*баните ми лични чатове… Бих могла да го имам като бройка буквално миналата седмица, ако исках.”
Дали тя вярва в това, или не, не е от значение за нашето занимание към момента. Все пак не може да не се допусне здравословното съмнение, че голяма част от привидно голямото й самочувствие може би е дошло от прекомерно слушане на песента “Whole lotta Rosie” на AC/DC. (fourt’two third’nine fifty-six, you can say she’s got it all.)
Важни тук са само мотивът в думите й, убедеността с която се опитва да ги продаде като легитимни на зрителите си в пакет с твърдението си, че е certified baddie (моля регулаторът да се яви), и разрезът между тях и естествено появяващия се срещу тях скепсис.
В Instagram се върти клип, в който момче на видима възраст между 20 и 30г. (поради мустака тип нещо средно между Молец и pedostache е трудно да се стесни интервалът) и видима телесна маса около 55 кг (тук е по-лесно да се определи поради подробността, че тениска не се забелязва във видеото) пламенно обяснява чрез средствата на нещо, наподобяващо нямо кино, че в случай че някой тормози неговия crush, той ще се превърне в дракон и ще го убие с огнения си дъх.
През 2019 г. социологическа агенция “Тренд” прави проучване за музикалните предпочитания на българите. Оказва се, че за 21% от нас поп-фолкът е най-слушаният жанр (на второ място след народната музика), 48% го харесват, а най-популярен е за хората между 18 и 29 г.
От около седмица Instagram Notes има функцията да споделиш песен, която слушаш, харесваш, etc. В това време от всички споделени (около 70), аз съм видял не повече от 5-6 поп-фолк песни. Приблизително 8%.
Тук има 3 логични обяснения: първото, за четири години сме преживели невероятен катарзис като общество; второто, аз живея в социокултурен балон… а третото?
Many people believe in reincarnation, of course. Some people even claim they remember who they were in a previous life.
Ricky Gervais, SuperNature, 2022
There is a society in America… in California… and they remember who they were in a previous life. And they are always someone pretty special in their previous life. Not so much in the life they got now… But I saw a documentary about it and every year they have a “come as who you were” party where they go dressed as the person they were in history…
Two Napoleons!
So, at least one of them is f*cking lying.
(*превод по-долу)
Безвизовият режим на идентичностите е едно от най-големите преимущества на либералната демокрация, т.е. ти можеш да отидеш в границите на всяка идентичност само с желанието си да се отъждествиш с нея, да станеш нея; volo, ergo sum в най-чист вариант. Въпросът е какъв ще си в границите на тази идентичност, имигрант или гражданин.
Ако си българин и искаш да станеш французин, нищо (с някои условности, почти всички от които падат с притежанието на европейско гражданство) не те спира да живееш във Франция. Само че когато отидеш там, ти си българин във Франция без значение колко ще твърдиш обратното. А да бъдеш признат за французин, т.е. да се сдобиеш с френско гражданство, трябва да положиш необходимите усилия да научиш езика и културата, да се интегрираш в обществото, да плащаш данъци, etc. В противен случай оставаш просто имигрант.
Тази логика е по-трудно да може сполучливо да бъде приложена към социокултурната сфера и още повече психологическия свят поради особеностите им. Но съвсем невъзможно?
И все пак, дали твърденията на гореизложените ни герои са обективно верни, т.е. дали истинността им е верифицируема от индивидите в общността, не е предмет на текущия текст.
Интерес представлява следното: всяко от тях представлява изявена претенция на собственика си за признаването му като легитимна част на заявената от него група (идентичност), която, спрямо традиционните виждания, се смята за по-силна и/или престижна от тази, в която (спрямо традиционните виждания) той е. Т.е. търси се верификация от обществото, че те са тези, които вярват (поне привидно), че са; че тяхната истина е валидна.
В книгата си “Парадоксалното щастие” (2006) френският философ Жил Липовецки излага тезата, че икономиката (ergo, и социокултурните отношения) до първата половина на двадесети век бива диктувана от централната свръхценност на статуса. След това обществото тръгва в посока консумация (и хиперконсумация), чрез която индивидът цели да изпита на първо място вътрешно удоволствие, независимо от обществото. Ражда се ерата на консумеризма, в която се твърди, че живеем.
От една специфична гледна точка може да се каже, че слоганът “Нека бъдем тези, които сме” започва да се променя на “Нека бъдем това, което искаме, но което е по-добро от онова, което мислим, че обществото мисли, че сме, и нека това бъде признато от същото това общество” (живеем в твърде сложни времена, че да е по-просто). Статус?
Когато махалото стигне точката си на максимално отклонение, топчето започва да се движи обратно, по посока на еквилибриума, с акумулираното натам ускорение.
*Много хора вярват в прераждането, разбира се. Някои дори казват, че помнят кои са били в предишен живот.
Има общност в Америка… в Калифорния… и те помнят кои са били. И винаги са били някоя доста специална личност в минал живот. Не толкова в този, който водят сега… Но гледах документален филм за тях и всяка година си правят парти с тема “ела като този, който си бил в историята”, на които правят точно това.
Два Наполеона!
Така че поне един със сигурност лъже.
DODO 